Астрид Фухеле ВЪТРЕШЕН ГЛАС astrid fugellie en off · 8 глас се...

ВЪТРЕШЕН ГЛАС

Издателска къша Огледало

Астрид Фухеле

Astrid Fugellieen oFF

2

Родена в Пунта Аренас. Детски възпитател, завършила Чилийски университет. Писател. Публикувани творби:

„Стихотворения“, община Пунта Аренас, 1966. „Седем поеми“, 1969. „Една къща в дъжда“, изд. „Габриела Мистрал“, 1975. „Кой-кой е в чилий-ските текстове“, изд. „Nacimiento“, 1982. „Дните на тишината“, изд. „Nacimiento“, 1984. „Кръговете“, изд.

„Ergo Sum“, 1988. „Боговете на съня“, изд. „Cuarto propio“, 1991. „Кръговете“ (второ издание), изд. „La Trastienda“, 1996. „Ключовете на един маг“, изд. „La Trastienda“, 1999, второ издание – 2002. „От души и наследства – чилий-ските душички от подземията“, 2003. „Поколението на гълъбите“, изд. „La Trastienda“, 2005. Антология „40 години поезия (1965-2008)“, изд. „La Trastienda“, 2008. „Вътрешен глас“, изд. „La Trastienda“, 2010.

Публикувана е в различни антологии, както в Чили, така и в чужбина. Преведена е на различни езици, между които английски, френски, немски, български, хърват-ски, китайски, мапуче.

Гост на много чуждестранни конгреси, с награда от Езиковата академия, 1989. Член на Общността на писа-телите в Чили.

33

en off

5

Превела от испански на български Виолета Бончева

Traducción directa de español al búlgaro Violeta Bóncheva

ВЪТРЕШЕН ГЛАС

Издателска къша Огледало

Астрид Фухеле

Astrid Fugellieen oFF

7

СТИХОТВОРЕНИЯ, ЗАМИСЛЕНИ В ПАМЕТТА,РАЗЯДЕНА ОТ СКРЪБ

Поезията на Астрид Фухеле изненадва винаги със свята сила, почти свръхчовешка, за да трансформира най-тъмната част на живота в материя красива и блестяща, „Безсъница“ и „Астериса“, нейните най-скорошни стихосбирки. Те се спускат по този път на сътворението, където поете-сата-алхимик може ясно да гледа по средата на големите черни облаци и да скицира бъдещите бляскави творби, които ще осветяват нейния път.

В „Безсъница“ живеем в най-дългата нощ, защото „… във всяко без-съние лежи по един погребан…“, ни казва поетесата. Часовете минават бавно за „поетичното аз“, което поглъща, като в някоя опера, актът на смъртта на едно „ти“ – събеседник, който не може да се отърве, защо-то не е в либретото – чрез пътя, който да позволи неговото отклонение. С едно чувство за безпомощно състояние, от една къща, населена със самота, поетичният глас се премества в нейните мисли чрез празните улици, докато приготвя своето присъствие за „последната фиеста“ – друг начин да каже „траурна церемония“. Като в гръцки трагедии, огорчена, експериментира заплахата на тези, които биха ѝ дали живот. Неприязънта към нейния произход и поставянето под съмнение на нейния произход, са темите, които се улавят като цвете от кожа на това мрачно погребение. Всичко е в материя на справедливост в труса на нейната памет: майчин-ството, любовницата и ролите на рода, поставени по културен начин на жената: „Ще съществува ли съвършената майка/ любовницата неуморна/ безоблачния дом?“ Въпреки това, не всичко е изгубено и надеждата за-почва да придобива форма на този въпрос в края: „Ще се задържат ли разсъмванията в моята чаша?“ И отговорът, нейното определено реше-ние, не иска да чака: „Искам да преживея“, включвайки триумфа върху смъртта на онова друго „ти“, което също присъства в цялата стихосбир-ка. „Един прорез заключителен във ваната… един прорез, една рана… горчивият вкус на таблетките…“

Гласът на говорещата приема тази смърт, но знае, че „ще се върне, за да тупти животът в дланта на ръката ѝ“. Отнася се за един поетичен глас, който се навдига със силата на скала и блясъка на една звезда, за да излезе и обърне лице към този малък ад, който без нейното разрешение се е настанил в полата ѝ.

„Астериса“, както и преди, е една стихосбирка, където поетичният

8

глас се наслагва в цялата ситуация. Обръща се към един двойнствен без-очлив събеседник, другото поетично „аз“, едновременно една различ-ност, която функционира, като огледало на крушение, а то се чувства до мозъка на костите. С ясното съзнание на тази, която познава от бли-зо своите събеседници, говорещата се обръща към Астериса в момента на една абсолютна загуба, за да постави проблема за предишната плат-форма на своето съществуване, майчинството и обществото, животът и смъртта, реда в системите и хаоса, Бог и пъкъл… Астериса, като другото „аз“, самотното, се разхожда в една къща, която не е слугиня на нейните сънища, но и едно ограничено черно пространство, с един висящ балкон за бесилка, където прахът на времето покрива една тайна и долината, която го разкрива, е вече изгубена. Това ограничено пространство се пре-връща е свят, космос, вселена, където пътешества стихотворението, като небе със звезди, които се спускат към една обща пропаст, чрез едно стил-но падане, като при поета Уидобро, чиито стихове ѝ служат за епиграф.

Както и в „Безсъница“ Астериса се чувства задължена да остане на погребението, на което ще бъде разкъсана от кучетата, но ще послужи за утеха, която ще я придружава по последната улица, по която мина-ва. Проблемът на този двоен събеседник (Астериса и „другия”), който споменах преди това, се случва в цялата стихосбирка: Астериса е и „пи-шещата опожарени текстове“, „предприемачката“, „анти-майката“, една сянка „със сянката, която би могла да е“, преди всичко тя е „невидима“, която парадоксално, едва сега,, когато е реално свободна, си дава сметка за това, че трябва „да плаче“ нейният затвор. Между другото „другият се е превърнал в памет, без очи, един център със смъртта в периферията: „Какво направи, за да отклониш твоето гаснене?“, „Страхуваше ли се да бъдеш двама… трима?“ – пита поетичният глас, на който от този момент и занапред никога не ще можа да отговори.

Търсенето „къде е животът“ продължава. Това, което оставя ясно от Астериса, не може да изтощи живота със своята другост в това пътуване на смъртта, тъй като не би могла да го предотврати, понеже художнич-ката на този ужасен път към нищото, не е Астериса, а е някой, който на мястото на светлината ѝ разпилява сенките… „би трябвало да съм твоята майка/ първият престъпник, който да се изненада/…/ който да те погре-бе…“, на когото даде сенките, вместо светлината.

Поради неразбиране, което включва по-голямата трагедия, е запла-хата, че Астериса страни от името на децата, които плачат в гроба на „другия“. И отново там е сияещият поетичен глас, който може да се из-

9

дигне по-нататък за сегашната (актуалната) ситуация и да пристигне в паметта на праотец. Тези деца са „парализирани гости“, които имат само един фрагмент от „твоята душа“ или може би „слънцето, пренесено в жертва на тъгата с една любов, покрита с язви, вече без кожа.“

За непредотвратимото падане я следват: една агония, която прилича на пътуване без завръщане, страх, че всичко нахлува, едно съмнение, че всичко се поставя като проблем, една безпомощност, което ни оставя на лошото време, треперещи от ужас и един хаос, който щастливо, по зако-ните на физиката, вече съдържа семето, което ще разкрие в своята лицева страна възможността за прераждане в друг ред, преди това в този стих: „В този замисъл си ти.“ Да, защото самотата не е врата, оформяща кла-уза – други членове на племето ще се приближат, за да разбият стената, която обгражда Астериса. По този начин го предсказва проницателният поетичен глас, който ѝ разкрива един възможен изход:

„... ако беше разчистила болкитеи беше отклонила затварянето на прозореца (…)някой и друг гост на твоето племеби седнал под свободния въздух на нощта,преобръщайки редът със своите сенки…“

Не се отнася до тези стихосбирки – само до една трагедия, въпре-ки темата за нейното функциониране, разтърсващо и конфронтацията с неописуеми сили, които сриват със земята и направляват фаталната авто-диструкция. Отнася се за нещо много по-могъща, в контра баланс.

„Безсъница“ и „Астериса“ представят също и начин да съзаклятни-ча, да нарушавам закона, трагедията, заради нишката на светлината, коя-то все още остава в поетичния глас и волята да живее и силата да сподели за своето „друго аз“.

Консуело Ернандес, поет

Американски университет,

Катедра по литературни изследвания

1111

A S T E R I Z AA S T E R I Z AA S T E R I Z AA S T E R I Z AA S T E R I Z AА С Т Е Р И С А

13

Пада

пада вечно

пада на дъното на безкрайното

пада на дъното на времето

пада на твоето собствено дъно

пада по-ниско

отколкото може да падне.

„Altazor“

Висенте Уидобро

14

С П У С К А Н Е

15

Астериса, Астериса,

в самото срутване си ти,

Астериса.

16

Подскочи към пустинята

с празна

кана.

17

Къде падна, Астериса!

В паметта на тези,

които вече оставяме да са деца?

На езика,

тази дума

плачеща.

В коя страна бълнуваш

и крачиш като сляпа?

С кое погребение се сля,

изложена на риск

да,

смъртна,

с вечно отворено тяло.

18

Балконът, като ковчег

Окачен е,

заради тежестта на този свят.

Нощта, насилена от един бог

кръвосмешаващ,

нощта,

повръщаща от устата си почти усмихната

неназовимото:

тази сдържана мъка на времето,

тази нелечима болест,

тази мъртва тъга,

която носим в себе си,

като дълбока язва.

19

Спалнята,

продънена от очакване

на никого,

с телевизор отразяващ

твоите сълзи

и това огледало,

наклонено

към

забравата.

20

Живееше със своето писалище,

покрито с прах,

отговорен за един изгубен ключ,

който да го отвори

в оня тържествен акт,

който да не бъде насилен

от думите.

21

Етажерката, идваща от смъртта,

за да влезе в смъртта

с онази болка,

която се усеща,

когато си на тържествено бдение.

22


агонизираща си ти,

Астериса.

23

Скачаш и умираш

от сляпа смърт.

24

Закъсня с оплакването

от твоя затвор,

нямаше милост из широките булеварди,

които те направляваха

към последния удар.

Защо да споменавам очите ти

тогава,

защо да се затваряш

в запуснатата тишина

на куклите,

защо да се кълнеш напразно –

гладът на клетките,

с този вой,

скрит в животинска постъпка

и с онази увереност на монахиня,

разпадната на части.

Астериса,

Ти,

не-зря-ща-та.

25

Нямах небесна връзка,

за да залея тялото ти,

да го прибера с примирение

и да го занеса в началото

или края

на смъртта.

С нозете, правещи черта

и сърце разсечено

си замина, вървейки:

пътешествайки през градове,

които ужасяват,

села,

които угодничат на лъжата си.

Ти приближи

до смъртта на историята

и изпи унижена всички вини.

Какво направи,

за да предотвратиш твоето умиране,

вече отсъдено,

преди да отвориш очи?

26

С това странно желание

да останеш до края

на жертвоприношението,

тичаше да присъстваш

със свиреп израз на лицето.

Имаше просяци на всеки ъгъл,

когато се обърнеш,

деца примирени с това,

което е останало

след онази фиеста:

Исус Христос няма вина

за разпването на кръста

ридаещо

на тази публична смърт.

Никой не ти даде убежище,

последното причастие е религия

в твоя път.

27

Прекалено раздвижване

на улиците,

прекалено,

като нощни съсиреци

Нима надвечерният здрач,

утрото,

онези дървета

или цветята в градината

си бяха запалени,

както се запалва живота,

за да се провлачат после

в черупка на гъсеница

по булевардите

без завръщане?

Това е продължението

на линията на пътуването –

тихото писукане на нежните птици,

на мъжете,

умиращи със своите маски

и своите дяволи.

28


до страха си ти,

Астериса.

29

Страхуваше се да си две,

да си три,

да си четирите ъгъла

на огледалото.

30

Виждайки те да плачеш до птиците,

тръгваш към гроба,

където отново ще говориш

със страха.

Би било препоръчително тогава

един кръст за нозете на паметта.

31

Паметта, паметта вече безока,

паметта, като едно мъртво тяло

и това бягство към нощта.

Би предпочела да не говориш,

докосвайки тази китара.

Всичко е само церемония,

когато изчезнеш,

когато лазиш или се вдигаш,

всичко, всичко е траурен обред

на камъните мъртви.

Къде тогава, Астериса?

32

Да угасна в това пътуване,

да го отпратя,

би трябвало да съм твоя майка,

първият престъпник,

който те изненадва,

първият прелестен престъпник,

който те погребва.

Защото ти преследваше своя пример

на тъжна пеперуда

и всичко бе изпитание.

Проклетото твое майчинство,

това, което нямаше полет,

това, което нямаше остатък от дълг,

която искаше да абортира

сакатия си син,

без друго не можа

да му премахнеш неблагодарността:

– Искам да родя! – каза

и отиде да раждаш сенките

на един полет

безумен.

33

Беше ужасно

твоето падане

към нощта

тази крачка към вътрешността

на костите ти

този объркан изход навън

към твоята плът

която дълго пътува

и би пътувала между два века

един върху друг

две приличащи си епохи

в един прилив

на безкрайността.

34

Зелените дяволи

придружават

твоето погребение,

неравностите на акустиката

пращят в слуха ти.

Има звукове на сирени,

прогнозиращи

този мизерен живот

на мъжете,

този мъртъв живот

три кръста,

разлюлени

към бездната.

35

Няма да те приемат градовете,

базиликите няма да те приемат.

Няма да те приеме

разбитата фамилия,

децата непорочни в своя гроб –

братята стареят,

инсектите

се състаряват.

Болестта цеди

своя ненужен глагол.

Всичко пропада

в това пътуване:

сляпата памет

на звездите,

мъртвите звезди

на студа

и нощта, в която лагеруваш

окачена,

за да можеш после да загубиш

височина

и да паднеш на земята

на един отсъстващ Бог.

36

Коя измислица,

кой живот умирайки

е твоя?

Би трябвало да съм

твоята мъртва майка,

първата мъртва,

която да те освободи,

първият звяр и богиня,

която отмъсти във този полет

без огледала.

Тя, майка ти,

която вероятно те търси,

ако

те отвлече,

прегръщайки те за друга церемония,

където вероятно

твоята душа ще те напусне

и твоят плач ще е камбана здрачна,

където езикът пее

на език,

на който никога не можа преди това.

Къде, тогава, Астериса?

Къде погребението

е по-малко горчиво?

37


в съмнението си ти,

Астериса.

38

Преминаваш вините, този ред

злокобен.

39

По каква спешност

е твоят полет?

Постоянно падане,

търсене на хоризонт,

закъснял за очите

на пропастта.

Какво трагично

сливово дърво умира

в кръвта ти на пеперуда

безсънна,

в твоите черни хризантеми

с античен аромат по средата

на едно голо врабче?

Звездите, може би,

три кръста разтърсващи,

захвърлени на нощта.

40

И твоите деца,

анти-майко,

тези гости сакати

в раздразнения корем,

търбух с болнави корени?

Случайно ли бе разделена на части

душата ти

в състоянието ембрионално

на техните души

или беше слънцето във жертва

на скръбта,

със своята любов,

покрита с язви,

вече без кожа?

Къде и кога твоето раждане

метна травматична мълния,

превръщайки те

в най-фосфорисцираща

от сенките блуждаещи,

изгубени в мечтите?

41

Защото замина анти-богиня

в този ням вик.

Корабокрушението на пропастта,

тази, на прекрасните деца.

Твоето главозамайване

от незначителната смърт

те задържа,

заради краткото време

сред розите на едно небе бурно.

Изгряха ярки звездите

онази вечер,

когато облаче

безкрайната умора

на проницателността,

където живеят

богините на една любов

доживотна и странна.

42

Несъмнено,

все още настойчиво

съмнението е,

терорът на животното

ранено,

смазващия страх

на един полет разсечен

на това падане

драматично,

в това търсене

безплодно,

което разсипа

твоето извънбрачно

съжителство,

когато

две скандални гърди,

две зърна измъчени

от болка режеща,

даваха глътка по глътка

онова пленително мляко

в техните устни гладни.

43

Изпрати ли им

твоята млечна ръжда

на съдбата си немилостива

на животно в клетка,

тази килия на стари светила?

Беше ли раждане

или храна загнила

бичът на твоето наследство,

на нозете на една вселена

безмилостна

и нажежена?

44

Наследи традициите

на твоите гени

и други гени,

за които съжаляваш,

беше отстъпване,

блед рефлекс

на този монтаж мълчалив

онова ненужно падане

на шест луни.

И нищо от това,

Астериса.

45


без подслон си ти,

Астериса.

46

Езикът, който говореше,

Този, който

никой не заслужава.

47

Привикна със сбогуванията,

при които всичко свършва

тъжно,

при които улиците

се прощават

и не се завръщат.

В колко градове пристигна

с онези шумове,

които ги превръщат

в паника,

дешифрирана

смъртна следа?

Ти, пеперуда,

го знаеш,

ти,

беззащитна

и осакатена.

Никога не забравяш,

че твоето име е на един ден

и че си изгубена

в онази мистерия

да избереш

своята собствена рана.

Какво ще правя с тебе,

звяр грешен?

48

Нима не се осведоми,

че всички градове разкриват,

че часовниците им

минават за точни?

В колко църкви пристигна,

вечен игнорант,

без да припознаеш

всяка камбанария –

стената на плача,

където се щавят звуците

обезцветени

и бавните гълъби?

Няма съмнение,

усещаш досадата

сърцераздирателна

на пътешествията,

пристигането в други страни,

които убиват

със своя език.

49

Несъмнено ти,

която си с открито сърце,

с този благословен навик

да се молиш,

настояваш

и пътуваш,

и пристигаш

на тези летища,

където се плаче

и никой не идва,

защото никой

не те чака.

Единствено огледалата,

лабиринта

от огледалата.

50

Да признаеш,

е да разкъсаш

одеждите

на домашното огнище,

твоята мечта, Астериса,

това че замина

през един голям и щедър

прозорец.

Да признаеш,

е може би една тъга,

този празен конец

на сълзите.

Какво стана с душата ти,

когато проветряваш спалнята

или бършеш с перушина

самотните мебели?

Усещаш ли случайно,

че домашното огнище изчезна

в един ден неспокоен,

че цялото семейство

примирено

със такъв късмет,

си отиде,

потопено във забрава

51

и едно леко раздразнение

в очите?

Сама си,

това не е къщата,

за която мечтаеше,

ако не

едно ограничено черно пространство

с този балкон,

закачен за последните мигове

на живота.

Може би,

ако разчистиш болките

и избягваш да затваряш

големия прозорец

на бели хризантеми,

няколко гости от твоето племе

биха седнали на открито,

под нощта,

преобръщайки реда

на своите сенки,

забравяйки за хода на часовете

или силния порив

за едно пътуване

неизбежно.

52

Дали имаш силида приветстваш нощните камбани,тези метални птици и легенда,които веднъж пяхана твоя пръстенна непреклонна обитателкана дома? Да признаеш е простотъжноили можеш да преодолеешнещастието?Една мъка изкупувавината на друга.Нищо не би било толкова гнусно на този балкон,аналой за обратнив короната на дърветата.Твоята сянка,със сянката на някой,който бешеи вида на изхвърлените децана дълбокото пеенена една звезда,към друга звезда,все още знаейки,че не съществуванищо подобно.

53

Астериса, Астериса

в хаоса си ти

Астериса

54

Построи своята молитва

с онзи деформиран глас,

който ти говори,

за да не те вижда.

55

Това е твоето прогнозиране,

удобен гняв:

боговете и дяволите не те плашат,

вероятно животът е една лъжа –

смъртта –

ново начало сред грохота

и така

ти,

писачът на опожарени текстове,

импресарио на удари

със затворени ръце,

вече празни,

анти-майката,

падайки внезапно

объркана, самотна

ти

неочакваната,

размисляш по средата

на безполезното

всяка една от своите играчки

и всичко е присъда

и апатия.

Дните се търкалят,

като камъчета от чакъл.

56

Чрез костите ти

смъртта се потапя със своята дреха

черна и брилянтна,

отминаваш греховете от забравата,

смъртта те заравя

в градовете.

Зората се излежава по покривите,

онези покриви на града,

които те задушават

и те унижават –

къде е твоят Бог, Астериса,

оня, който молеше в своето детство

измокрена –

оня, от синята камбанария,

онази тъжна църква,

сринат параклис на твоето детство ,

къде са тогава твоите молитви,

тези напеви прекрасни,

отварящи се по коридорите на съня?

Къде са твоите сънища

на животинска благочестивост,

защо толкова презрение?

57

Ехото от твоите тленни останки

пресъздава хаоса,

сега си спомням как го гледаха

твоите мъртви,

генетиката на твоята нездрава кръв

те издава.

Сега си спомням

как танцуваха твоите мъртви,

през чиито имена

изнасяха на показ червеите.

58

Тъй като

те интересува вече

очевидното

или поверителното на системата,

какво значение има Бог

в този разказ

какво импровизирано страдание

е тази тишина:

ще бъдеш първата сянка,

която те оплака,

изтръгната из основи

между зверовете,

кучетата, джунглата.

Какво значение дали съществува

или не Бог,

който да се казва Педро,

Хуан или Диего?

Все едно за онези,

които никога не започнахме

последното причастие –

нас ни подслонява

за лошото време.

59

Докато тананикам

Рока на умрелите,

отхвърляш живота

като култ,

един скрит живот на виковете

на всички,

една фиеста,

празнуваща падението,

твоето падение.

60


в края си ти,

Астериса.

61

Е П И Л О Г

В коя страна се люлееш?

Това не е ли нощта

на пропастта?

6363

I N S O M N I OI N S O M N I OI N S O M N I OI N S O M N I OI N S O M N I O

65

Нула часът

66

От нейното скривалище, безсънието.

67

Загубите говорят

чрез моите гласове.

Нямаше сценарий,

за да смени злокобието.

Живея на студени улици,

рухнал дом

и не мога да затворя очите си,

покрити с траура на нощта.

68

Да вървя, разкъсвайки листата в бяло.

Да продължа да се вледенявам

под неподвижни камбани.

Да бъда мъртва дума, си казвам.

69

Аз съм на крайбрежието на вцепеняването –

толкова спомени, толкова обиколки

в търсене на нещо.

Ще бъде страдание да окача

непознати лица.

70

Да изоставя моите изцапани с кал маски.

Да се изоставя самата аз, за да се изтощя.

Нощта е тъмна: античната мандибула –

пълна с кариеси.

71

Един след полунощ

72

На никого не липсвам.

73

Ще съществува ли някога

съвършената майка,

неуморимата любовница,

домът под открито небе,

където една лампа на бъдещето око –

фино, отворено, даващо светлина?

74

Искам да сложа костюма на последната фиеста,

да тичам заедно с кучетата на улицата

още повече, когато това е последната улица,

още повече, когато не остават вече

никакви улици.

75

Ще използвам едно карнавално сомбреро

от онези, с които блестят плашилата,

така илюминациите ще падат върху лицето ми,

прогонвайки духовете.

76

Узря водата върху тишината,

може би

аз съм този ръмеж,

а потайната нощ разтваря муцуната си,

кучетата се връщат към живот

под улицата.

77

Два след полунощ.

78

Във всяко безсъние има

един

заровен

в земята.

79

Небето ще се отвори,

за да съсири зората.

Ще се свършат изгревите

в горчивата ми чаша?

Нима моята незначителност

Върви по пътя на значимостите?

80

Искам да спя без кости и плът,

искам да протегна езика си

в някой друг конспиративен век,

искам да оцелея.

81

Да си блестяща жена, огледало,

където нощта произнася своето бдение

да си съвършената майка,

за да се крият духовете,

да ни неуморимата любовница –

последната мистерия на очите ти,

да си спокоен дом, така да си остана

между моите стени и да се смея на това,

на което се смеехме.

83

Три след полунощ

84

О, транс! Един решителен прорез

във ваната.

85

Целият кръст беше преди презрението,

Бог – после и следващ,

където не видях прореза,нито локвата,

като едно око лепкаво,

обременено от бели коси –

ще приютя ли твоите застинали викове?

Ще плющи ли твоя странен вой, като нощно ехо

на мудна пауза?

87

Аз съм жена, изсечена от луната,

моето дишане е леко.

Цялата стая блести в черно,

в стила на горящи ангели.

88

Духовете преминават,

молейки се,

духовете живеят на улиците студени,

в разрушените къщи… не могат да спят!

Аз също не спя, гледайки прозорци,

където се разхождат страдащите души.

89

Едно острие, раната, горчивият вкус

на таблетките,

анемията, затваряйки очи,

размекнати и тежки.

90

Запалват се свещите, мрачините.

Така моите кости са в готовност да полетят

над нощната церемония

на авто - жертвоприношението

във ваната.

91

Четири след полунощ

92

Ще започне ли отново

да пулсира живота в дланта на ръката ми

със заличени линии, ранена?

93

Гласовете на лудите

направляват делириума.

Учудва ме това да бъдеш

или да не бъдеш.

Защо тази участ на татуирана нощ,

на нощта на никого, на никоя?

94

Думата бие барабани без думи,

моите ръце с намордници. С мъка пиша

собственото си свидетелско показание –

това, което ме сваля до пропастта и ме връща

обратно

без тъга и слава…

95

Боли паметта, където продължавам

да съм никоя.

Изобилствам в което и да е от чувствата.

Приличам на блуждаещите кучета –

лая, вия, бягам.

97

Пет сутринта.

98

Душевноболните, бълнуващите

ще паднат в очите ми

учудени и нови.

99

Слагам си костюма от последната фиеста,

отново вземам моето сомбреро, това,

което използват плашилата

и тръгвам с блуждаещите кучета.

Това е последната улица,

няма повече улици.

101

СЪДЪРЖАНИЕ

7 ИЗМИСЛЕНИ СТИХОТВОРЕНИЯ

В ПАМЕТТА, РАЗЯДЕНА ОТ СКРЪБ

11 АСТЕРИСА

63 БЕЗСЪНИЕ

102

Виолета Бончева е родена на 01.04 в Стара Загора, ди-пломиран преподавател по испански език, поет писател и преводач. Автор е на стихосбирките: „Мокър етюд” („Изблик“, 1991), „Огледало” („Литературен форум“, 1994), „Повикан миг”, („Палмира“, 1999), „Няма да има сбогуване” („Кота“, 2005), „В пъпа на луната”, двуезична, („Домино“, 2007) и книгите с разкази: „История на заболяването”, („Сребърен лъв“, 1998), „Голямото сомбреро”, двуезична, („Палмира“, 2003) и „Лилиум”, („Факел“, 2013), „В пъпа на лу-ната” (второ издание, изд. „Лулу”, Буенос Айрес, и сборник с преведени от испански език творби „Съвременни мекси-кански драматурзи”, (Литернет.бг, 2010).

Преведените от Виолета Бончева и публикувани кни-ги са: „Куп счупени огледала” на колумбийската писателка Беатрис Джована Рамирес (изд. в Испания, 2013), „Българска

103

антология”, поезия от Алфредо Перес Аленкарт (изд. в Испания, 2013), „Съвременни мексикански драматурзи” – сборник, (електронно издание на Литернет.бг), „Вътрешен глас” на Астрид Фухеле Хесан, Чили. През 2016-a се очаква публикуването на книгите: „Стихове в полунощ” на Пере Бесо, Испания и „Поезия от Педро Салинас”. През 2015-a издателство „Лулу”, Буенос Айрес, публикува второ изда-ние на двуезичната стихосбирка на Виолета Бончева „В пъпа на луната”.

Има общо седем първи награди от участие в нацио-нални конкурси за поезия и проза: на GLP-MUSIC за на-писване на поетичен текст по композирана музика – 5, „Любовта, без която не можем” – Варна, 2004 г., конкурса „Веселин Ханчев”, 1985 г., Трета награда за поезия, Public-Republic, 2008 г., Наградата на Посолството на Испания в България за двуезичната детска книга „Голямото сом-бреро”, 2004 г., Специална награда на журито на между-народния конкурс на The Cafe Review, Вашингтон, 2004 „Белоцветни вишни”, 2014 г. и др.

Част от поезията й е преведена на испански, френ-ски, английски, шведски, португалски, каталунски, немски и др. Публикува главно в Испания и Латинска Америка – Мексико, Аржентина, Еквадор, Колумбия, Чили и т.н.

Носител е на престижната литературната награ-да „Николай Лилиев”, 2013 г., член на СБП и посланик на Движение Световни Поети, Чили.

3

en off

4

© Astrid Fugellie Gezan

© Editorial La Trastienda

Echeñique 5903-A, La Reina, Santiago

Tel.fax (56-2) 7160831

E-mail: [email protected]

Registro de Propiedad Intelectual Nº 193.365

I S B N: 978-956-7158-69-0

Ilustraciones y diseño portada: Cristóbal Ladrón de Guevara B.

Primera edición: septiembre, 2010

Impreso en Lom Ediciones Ltda

Prohibida la reproducción total o parcial sin autorización de la autora o la Editorial

5

en offastrid fugellie

poesía

7

POEMAS FRAGUADOS EN LA MEMORIA PUNZANTE

La poesía de Astrid Fugellie sorprende siempre por la capacidadcasi sobrehumana para transformar el lado más oscuro y trágico de lavida en materia bella y luminosa. Insomnio y Asteriza, sus más recientespoemarios, se deslizan por esa vía de creación donde la poeta-alquimistapuede ver claro en medio de los nubarrones, y diseñar futuros resplandoresque alumbrarán su sendero.

En Insomnio vivimos la noche más larga, porque «en todoinsomnio yace un entierro» nos dice la poeta. Las horas pasan lentas parael yo poético que deglute, como en una ópera, el acto de la muerte de untú interlocutor del que no puede sustraerse, porque no está en el libreto elcamino que permita su desvío. Con un sentimiento de abandono, desdeuna casa poblada de soledad, la voz poética se desplaza en su mente porcalles vacías, mientras prepara su asistencia a la «última fiesta,» otra formadecir «funeral». Como en las tragedias griegas, adolorida, experimenta elrechazo de los que deberían darle vida. El desamor de su descendencia, yel cuestionamiento de su estirpe son temas que se sienten a flor de piel eneste funeral de oscuridades. Todo está en tela de juicio en la conmociónde su memoria: la maternidad, la amante y los roles de género impuestosculturalmente a la mujer, «¿Existirá la madre cabal/ la amante incansable/ la casa serena?» Sin embargo, no todo está perdido, y la esperanzaempieza a tomar forma en esta interrogación del final: «¿Se detendrán lasauroras en mi copa?» Y la respuesta, su decisión definitiva, no se haceesperar, «quiero sobrevivir,» implicando el triunfo sobre la muerte de eseotro tú que también está presente en todo el poemario: «Un corteconcluyente en la bañera... un corte una herida... el gusto amargo de laspastillas...» La voz de la hablante asume esa muerte, pero sabe que «volveráa latir la vida en la palma de (su) mano.» Se trata, pues, de una la vozpoética que se levanta con la fortaleza de una roca, y la lucidez de unaestrella para salir y dar la cara a ese pequeño infierno que sin su permisose instaló en su falda.

Asteriza, como el anterior, es un poemario donde la voz poética,sobreponiéndose a toda circunstancia, se dirige a un doble interlocutordesgarrado, alterego poético y, simultáneamente, una otredad que funcionacomo espejo de un fracaso que se siente hasta la médula de los huesos.

8

Con la lucidez y la seguridad de quien conoce íntimamente a susinterlocutores, la hablante se dirige a Asteriza en el momento de unapérdida absoluta para poner en cuestión la antigua plataforma de suexistencia: la maternidad y la compañía, la vida y la muerte, el orden delos sistemas y el caos, Dios y el abismo... Asteriza como alterego solitario,se pasea por una casa que no es la doméstica casa de sus sueños, sino un«recinto negro... con un balcón colgando de la horca» donde el polvo deltiempo cubre un secreto y la llave que lo abre está perdida. Este recinto sevuelve mundo, cosmos, universo donde viaja el poema como constelaciónde estrellas fugaces que descienden hacia un abismo común, en una caídamuy al estilo huidobriano cuyos versos le sirven de epígrafe.

Como en Insomnio, Asteriza se ve obligada a asistir al sepelio enel que será desgarrada por los perros, pero sirve de consuelo que ésta serála última calle que transite. El cuestionamiento a ese doble interlocutor(Asteriza y el «otro») que aludí antes sucede en todo el poemario: Asterizaes «la escribiente de textos incendiados», «la empresaria», «la antimadre,»una sombra «con la sombra del que fuera,» sobre todo es la «invidente»que, paradójicamente, apenas ahora que realmente es libre, se da cuentade que debe «llorar su cárcel.» Mientras tanto el «otro» se ha convertidoen una memoria sin ojos, un centro con la muerte en la periferia: «¿Quehiciste para evitar tu extinción?» «Tuviste miedo de ser dos... tres?»pregunta la voz poética a quien de ahora en adelante jamás le podrácontestar.

La búsqueda continúa: «dónde la vida». Lo que deja claro queAsteriza no podía agotar la vida de su otredad en ese viaje de muerte ytampoco podía evitarlo, porque la diseñadora de ese terrible camino haciael vacío no es Asteriza, sino alguien que en lugar de luz le inoculó lassombras... «debería ser tu madre / el primer criminal /que te sorprenda/.../que te sepulte,» quien le dio sombras en vez de luz.»

Por la incomprensión que encierra, la mayor tragedia es elrechazo que Asteriza sufre de parte de los niños que lloran en la tumbadel «otro». Y de nuevo, allí está la luminosa voz poética que puederemontarse, más allá del presente, a las circunstancias y llegar a la memoriaancestral: esos hijos son «huéspedes tullidos» que sólo tienen un fragmentode «tu alma» o quizás «el sol inmolado de tristeza con un amor ulceradoya sin piel.»

9

A la caída inevitable le siguen: una agonía que pareciera un viajesin regreso, un miedo que todo lo invade, una duda que todo lo cuestiona,un desamparo que nos deja a la intemperie tiritando de espanto, y uncaos que, felizmente, por las leyes de la física, ya contiene la semilla querevelará en su anverso la posibilidad de renacer en otro orden anticipadoen este verso: «En ese fraguar estás tú.» Sí, porque la soledad no es unapuerta clausurada, otros miembros de la tribu se acercarán a romper lamuralla que rodea a Asteriza. Así lo percibe la voz poética clarividenteque le revela una posible salida:

si despejaras las penasy evitaras cerrar el ventanal/... /uno que otro huésped de tu tribuse sentaría al aire libre de la nocheinvirtiendo el orden de sus sombras...No se trata pues, en estos poemarios, sólo de una tragedia a pesar

del tema, de su función catártica y de la confrontación con fuerzasinescrutables que arrasan y conducen a la autodestrucción fatal. Se tratade algo mucho más poderoso; pues en contrabalanza, Insomnio y Asterizapresentan también la manera de conjurar y contravenir la tragedia por elhilo de luz que aún queda en la voz poética y la voluntad de vivir y elpoder de compartir de su alterego.

Consuelo Hernándezpoeta

AMERICAN UNIVERSITYCatedrática de Literatura y Estudios Latinoamericanos

11

A S T E R I Z AA S T E R I Z AA S T E R I Z AA S T E R I Z AA S T E R I Z A

13

Cae

Cae eternamente

Cae al fondo del infinito

Cae al fondo del tiempo

Cae al fondo de ti mismo

Cae lo más bajo que se pueda caer

«Altazor»

Vicente Huidrobro

14

D E S C E N S OD E S C E N S OD E S C E N S OD E S C E N S OD E S C E N S O

15

Asteriza, AsterizaAsteriza, AsterizaAsteriza, AsterizaAsteriza, AsterizaAsteriza, Asteriza

en el desplome estás túen el desplome estás túen el desplome estás túen el desplome estás túen el desplome estás tú

AsterizaAsterizaAsterizaAsterizaAsteriza

16

Has dado un brinco al desierto

con la jarra

vacía.

17

¿Dónde has caído, Asteriza?

En la memoria de los que ya

dejamos de ser niños.

En la lengua, esa palabra

llorando.

¿En qué país deliras y das pasos

de ciega?

Y a qué sepelio te unes

sacrificada

sí

moribunda:

la siempreabierta de huesos.

18

El balcón como un ataúd

colgando

por el peso de este mundo.

La noche violada por un dios

incestuoso

la noche vomitando por su boca amuecada

lo innombrable:

esa pena detenida

en el tiempo

esa enfermedad incurable

esa tristezaterminal que llevamos

como llaga profunda.

19

El dormitorio

destrozado a la espera

de nadie

con el televisor retratando

tus lágrimas

y ese espejo

recostado

en el abandono.

20

El living con su secreter tapado

en polvo

al cuidado de una llave perdida

que lo abra

en aquel acto

el menos violento de las palabras.

21

La estantería venida de

la muerte, saliendo de

la muerte para entrar

a la muerte con ese dolor

el que se siente cuando se vela a Dios.

22


aaaaagggggonizando estás túonizando estás túonizando estás túonizando estás túonizando estás tú


23

Saltas y mueres de muerte

ciega.

24

Has tardado en llorar tu cárcel

la piedad no se ha hecho presente

en las avenidas que te conducen

al último golpe.

A qué nombrar tus ojos

entonces

a qué detenerse en el silencio descuidado

de los muñecos

a qué jurar en vano el hambre

de las jaulas

con ese aullido oculto de animala

y con esa certeza de monja fragmentada

Asteriza

tú

la In-vidente.

25

No hubo un vínculo celestial

que inundara tu cuerpo

lo cogiera con resignación

y lo llevara al comienzo o al fin

de la partida.

Con los pies hechos tira y el corazón

hachado

fuiste caminando:

viajando ciudades que horrorizan

aldeas que babean

su mentira.

Te acercaste a la muerte de la historia

y bebiste humillada las culpas.

¿Qué hiciste para evitar tu extinción

ya sentenciada antes

de abrir los ojos?

26

Con ese extraño deseo de quedarse

hasta el fin del sacrificio

corriste a presenciar

la estridencia:

había mendigos en cada esquina

que volteabas

niños resignados a lo que

quedó

después de aquella fiesta:

Jesucristo no tiene culpas

el crucificado sollozó

en esa muerte pública.

Nada te refugia

la extremaunción es culto

en tu camino.

27

Demasiada inquietud en las calles

demasiada como coágulos

nocturnos.

¿Acaso el crepúsculo, la amanecida

esos árboles o las flores del jardín

fueron apagándose

como se apaga la vida

para luego arrastrarse

en cáscara de oruga por las avenidas

sin retorno?

Es la línea continua del viaje

el silencioso piar de los pájaros

mórbidos

de los hombres muriendo

con sus máscaras y sus diablos.

28


junto al miedo estás tújunto al miedo estás tújunto al miedo estás tújunto al miedo estás tújunto al miedo estás tú


29

Tuviste miedo de ser dos

de ser tres

de ser los cuatro rincones

del espejo.

30

Viéndote llorar junto a las aves

partes hacia la tumba donde

volverás a hablar con el miedo.

Sería aconsejable entonces

una cruz a los pies de la memoria.

31

La memoria, la memoria ya sin ojos

la memoria como un cuerpo muerto

y esta huida hacia la noche.

Preferías no haber tocado esa guitarra.

Todo es funeral cuando apareces

cuando gateas o te alzas todo

todo es funeral de piedras

muertas.

¿Dónde entonces, Asteriza?

32

Acabarse en este viaje

evitarlo:

debería ser tu madre

el primer criminal

que te sorprenda

el primer criminal adorable

que te sepulte.

Porque tú seguiste su ejemplo

de mariposa triste

y todo fue calvario.

Maldita maternidad la tuya

la que no tuvo vuelo

la que no tuvo alcance

la que quiso abortar al hijo desvalido

y sin embargo

no pudo evitarle la desgracia:

-¡Dar a luz! -dijiste-

y fuiste a dar a las sombras

de un vuelo

errático.

33

Era horrible tu caída

hacia la noche

ese paso al interior

de tus huesos

esa salida turbia al exterior

de tu carne que viajó

y viajaría entre dos siglos

uno sobre el otro

dos eras parecidas al desborde

del infierno.

34

Los diablos verdes

acompañan

tu sepelio

los desniveles de la acústica

revientan

tus oídos.

Hay sonidos de sirenas

anunciando

esta vida miserable

de los hombres

esta muerteenvida:

tres cruces ondeando

hacia el vacío.

35

No te acogen las ciudades

las basílicas no te acogen.

No te acoge la familia exterminada

los hijos gimen

en su tumba

los hermanos

envejecen

los insectos

se aviejan.

La enfermedad chorrea

su verbo inútil.

Todo es perecer

en este viaje:

la memoria ciega

de estrellas

las estrellas muertas

de frío

y la noche en donde acampas

suspendida

para luego perder altura

y caer

a la tierra de un Dios ausente

36

¿Qué invención

qué vida muriendo

es la tuya?

Debería ser tu madre muerta

la primera muerta

que te libre

la primera bestia y diosa

que te vengue en ese vuelo

sin espejos.

Ella

tu madre la que te busque

sí

te rapte

abrazándote para otra ceremonia

donde acaso

tu alma deshabite

y tu lamento sea

la campana crepuscular

donde la lengua cante

el lenguaje que nunca pudo.

¿Dónde entonces, Asteriza?

¿Dónde el funeral menos amargo?

37


en la duda estás túen la duda estás túen la duda estás túen la duda estás túen la duda estás tú


38

Caminas las culpas, ese orden

maligno.

39

¿En la premura de qué

tu vuelo?

caída perpetua

búsqueda de horizonte

retrasado a los ojos del vacío.

¿Qué ciruelo trágico fenece

por tu sangre de mariposa

insomne

por tus crisantemos negros

con olor a antiguo

a miedo de gorriona

desnuda?

¿Es la lluvia ancestral

la que te confunde?

Las estrellas

acaso

tres cruces tumbosas

arrojadas

a la noche.

40

¿Y tus hijos, anti-madre

esos huéspedes tullidos

en el irritado vientre

baúl de raíces malsanas?

¿casualmente le fue fragmentada

tu alma

al estado fetal

de sus almas

o fue el sol inmolado

de la tristeza

con su amor ulcerado

ya sin piel?

¿dónde y cuándo tu parto

relampagueó traumático

volviéndote la más fosforescente

de las sombras

errantes

de las fantasmas

exiliadas

de los sueños?

41

Porque fuiste la anti-diosa

en ese grito mudo.

La náufraga del abismo

la de los hijos hermosos.

Tu vértigo de tilde muerta

se detuvo

por breve tiempo

en las rosas de un cielo

con tormenta.

Se abrieron luminosas

las estrellas esa noche

cuando vestiste

el infinito cansancio

de la trascendencia

donde viven

las diosas de un amor

perpetuo y raro.

42

Sin embargo

aún persiste la duda

el terror de animala

herida

la angustia de un vuelo

enrarecido

en esa caída

dramática

en esa búsqueda

infructuosa

que derramó

tu amamantamiento cuando

dos pechos escandalosos

dos pezones llagados

como una lástima cortada

dieron

sorbo a sorbo

esa leche cautiva

a sus bocas

hambreadas.

43

¿Les traspasaste tu óxido

lactoso

el destino inmisericorde

de animala enjaulada

esa celda de astros viejos?

¿fue el alumbramiento

o el alimento gangrenado

el verdugo de tu herencia

a los pies

de un universo despiadado

candente?

44

Heredaste el atavismo

de tus genes

y otros genes que lamentas

haber cedido

reflejo pálido del para qué

de ese montaje

taciturno

esa caída inútil de seis lunas.

Nada está resuelto, Asteriza.

45


en el desamparen el desamparen el desamparen el desamparen el desamparo estás túo estás túo estás túo estás túo estás tú


46

El lenguaje que hablaste

el que nadie merece.

47

Te has acostumbrado

a los adioses

a que todo termina

tristemente

a que las calles se despiden

y ya no vuelven.

¿A cuántas ciudades has llegado

con esos ruidos que las vuelven

pánico

deletreada pisada

de la muerte?

Tú

mariposa

lo sabes

tú

pobre e inválida nunca ignoras

que tu nombre es de un día

y que estás prescrita

a ese misterio:

elegir tu propia herida.

¿Qué haré contigo bestia

errante?

48

¿Acaso no te has enterado

que todas las ciudades

desvelan

que sus relojes se pasan

de listos?

¿a cuántas iglesias

has llegado

eterna ignorante

sin reconocer que cada campanario

es el muro de los lamentos

donde se curten los sonidos

desteñidos

y las palomas lentas?

No hay duda

sientes el cansancio desgarrador

de los viajes

el arribo a otros países

que matan

con su idioma.

49

Sin embargo tú

la abierta de corazón

con esa bendita costumbre

de rezar

insistes

y viajas

y llegas

a esos aeropuertos

donde se llora y nadie viene

porque ya nadie

te espera.

Tan sólo los espejos

el laberinto

de los espejos.

50

Reconocer es rasgar

las vestiduras

del hogar:

tu sueño, Asteriza.

Ese que huyó por un ventanal

generoso.

Reconocer es acaso

la tristeza

ese hilo hueco

de las lágrimas.

¿Qué ocurre con tu alma

cuando ventilas el dormitorio

o pasas el plumero por los muebles

vacíos?

¿Sientes por ventura

que el hogar se ausentó

en un día incalmo,

que toda la familia

resignada a tal suerte

se fue empapada de olvido

51

y con una leve irritación

en los ojos?

Estás sola

no es la casa que soñaste

sino

un recinto negro

con ese balcón

colgado de la horca.

Quizá

si despejaras las penas

y evitaras cerrar el ventanal

de los crisantemos blancos

uno que otro huésped de tu tribu

se sentaría al aire libre de la noche

invirtiendo el orden de sus sombras

olvidando el paso de las horas

o el arrebato de una partida

ineludible.

52

¿Serías capaz de convocar

a las campanas nocturnas

esos pájaros de metal

y leyenda

que alguna vez cantaron a tu anillo

de hogareña irreductible?

¿Reconocer es la tristeza

simplemente

o te puedes sobreponer a tal desdicha?

Una pena redime a otra pena

nada habría de sórdido en ese balcón

atril invertido a la copa

de los árboles:

tu sombra con la sombra del que fuera

y la visión de los hijos arrojados

al canto profundo

de una estrella hacia otra estrella

aún sabiendo

que no hay nada de esto.

53


en el caos estás túen el caos estás túen el caos estás túen el caos estás túen el caos estás tú


54

Has construido tu oficio con esa voz

deforme

que te habla para no verte.

55

Es tu presagio bestia buena:

los dioses y los diablos no te asustan

la vida es acaso una mentira

la muerte

otro comienzo en el fracaso

y así

tú

la escribiente de los textos incendiados

la empresaria a golpes

con las manos atadas

ya vacías

la anti-madre cayendo brusca

la compleja solitaria

tú

la imprevista

indagas en medio de lo inútil

cada uno de tus pasos

y todo es sentencia

y apatía.

Ruedan los días como lastre

56

por tus huesos

la muerte te inunda con su traje

negro y brillante

caminas las culpas del olvido

la muerte te sepulta

en las ciudades.

La aurora yace por los techos

esas techumbres que te asfixian

y te humillan:

¿dónde tu Dios, Asteriza?

ese que rogaste en la niñez

mojada

el del campanario azul

aquella Iglesia triste

demolida capilla de tu infancia.

¿dónde entonces tus rezos

esos cánticos hermosos abriéndose

por los pasillos del sueño?

¿dónde tus sueños de animala piadosa

dónde

por qué tanto desprecio?

57

El eco de tus huesos recrea el caos

ahora recuerdo cómo miraban tus muertos

la genética de tu sangre malsana te delata

ahora recuerdo cómo bailaban tus muertos

por cuyos nombres alardeaban los gusanos.

58

En tanto

qué te importa ya lo público

o lo privado del sistema

qué importancia tiene Dios

en este cuento

qué calvario improvisado

este silencio:

serás la primera sombra que te llore

arrancada de cuajo entre las bestias

los perros, los enanos.

¡Qué importa que Dios exista

o no exista

que se llame Pedro

Juan o Diego!

Da igual para los que nunca

comenzamos

la extremaunción nos refugia

a la intemperie.

59

En tanto

tarareando el rock

de los difuntos

renuncias a la vida

como culto

una vida oculta

a los gritos de todos

una fiesta celebrando

la caída:

tu caída.

60


en ese fraen ese fraen ese fraen ese fraen ese fraguar estás túguar estás túguar estás túguar estás túguar estás tú


61

E P Í L O G OE P Í L O G OE P Í L O G OE P Í L O G OE P Í L O G O

¿En qué país te columpias?

¿es la noche del abismo?

63

I N S O M N I OI N S O M N I OI N S O M N I OI N S O M N I OI N S O M N I O

65

CerCerCerCerCero horaso horaso horaso horaso horas

66

Desde su escondite, el Insomnio.

67

Las pérdidas hablan por mis voces.

No ha habido un guión para cambiar el aciago.

Vivo las calles frías, la casa

despojada y no puedo dormir bajo

los ojos enlutados de la Noche.

68

Seguir rasgando las hojas en blanco.

Continuar helándome en las campanas inmóviles.

Ser la palabra muerta, me digo.

69

Estoy a orillas del estupor: tanta

acordación dando vuelta, vueltas.

Es preciso colgar rostros inconocibles.

70

Abandonar mis máscaras enlodadas.

Me abandono de mí para estrujarme.

La noche es oscura: mandíbula

antigua llena de caries.

71

Una de la madrUna de la madrUna de la madrUna de la madrUna de la madrugugugugugadaadaadaadaada

72

A nadie hago falta.

73

¿Existirá la madre cabal, la amante

incansable, la casa serena?

¿dónde una lámpara para el futuro

ojo: fino, abierto, dilucidante?

74

Quiero ponerme el traje de la última

fiesta, correr junto a los perros la calle

aún cuando sea la última calle, aún

cuando no queden más calles.

75

Usaré un sombrero de carnaval

aquel que lucen los espantajos

así las luminarias caerán por mi rostro

ahuyentando a las fantasmas.

76

Golpea el agua sobre el silencio tal vez

yo sea la llovizna. La noche

sigilosa abre su hocico resucitan

los perros ciegos bajo la luna.

77

Dos de la madrDos de la madrDos de la madrDos de la madrDos de la madrugugugugugadaadaadaadaada

78

En cada insomnio hay un entierro.

79

El cielo va abriéndose para cuajar

en el alba. ¿Se detendrán las auroras

en mi copa? ¿acaso mi insignificancia

va camino a los significados?

80

Quiero dormir sin huesos ni carne

quiero estirar mi lenguaje hacia otro

siglo conjurado. Quiero sobrevivir.

81

Ser la mujer luminosa, espejo donde

la noche cesa su velatorio, ser

la madre cabal para que las fantasmas

se escondan, ser la amante incansable

último misterio de tus ojos, ser

la casa serena, así quedarme entre

sus muros y reír lo que reíamos.

83

TrTrTrTrTres de la madres de la madres de la madres de la madres de la madrugugugugugadaadaadaadaada

84

¡Oh delirio!, un corte concluyente en

la bañera.

85

Toda cruz fue antes del desprecio, todo

dios posterior y sucesivo donde

no vi el corte ni el charco como un ojo

viscoso cargado de canas.

¿Recogeré tus inmóviles gritos?

¿Rastrillaré tu extraño latido de

eco nocturno, de pausa indigente?

87

Soy la mujer rebanada por la luna.

Mi respiración sucede leve.

Toda la habitación brilla negro

al estilo de ángeles quemados.

88

Las fantasmas pasan orando, las

fantasmas viven en calles frías

en casas despojadas… ¡no pueden dormir!

Tampoco duermo mirando ventanas

donde caminan las almas en pena.

89

Un corte, la herida, el gusto amargo

de las pastillas, la anemia cerrando

los ojos reblandecidos y lerdos.

90

Se apagan los cirios, los tenebrarios.

Así mis huesos se echan a aletear

sobre la ceremonia nocturna del

autoinmolado de las bañeras.

91

CuatrCuatrCuatrCuatrCuatro de la madro de la madro de la madro de la madro de la madrugugugugugadaadaadaadaada

92

¿Volverá a latir la vida en la palma

de mi mano deshuellada, herida?

93

Las voces de los locos conducen al

delirio. Me asombra ser y no ser.

¿Por qué este sino de noche tatuada

a la noche de nadie, de ninguna?

94

La palabra tañe sin palabras mis

manos amordazadas. Con dificultad

escribo el testimonio de mí misma

el que me baja hasta el abismo y

me retorna sin pena ni gloria…

95

Duele la memoria donde sigo siendo ninguna.

Sobro en el quehacer de los afectos.

Me asemejo a los perros vagos: ladro, aúllo, escapo.

97

Cinco de la mañanaCinco de la mañanaCinco de la mañanaCinco de la mañanaCinco de la mañana

98

Los dementes, los delirantes caerán

por mis ojos asombrados y nuevos.

99

Me pongo el traje de la última fiesta

recojo mi sombrero, el que usan los

espantajos y me largo junto a

los perros vagos. Es la última calle

ya no quedan más calles.

101

7 POEMAS FRAGUADOSEN LA MEMORIA PUNZANTE

11 ASTERIZA

63 INSOMNIO

ÍNDICE

104

Violeta Bόncheva naciό el primero de abril en la ciudad de Stara Zagora, profesora de español, poeta y traductora. Ella es autora de los poemarios: „Húmedo esbozo” (Brote, 1991), „Espejo” (Literaturen forum, 1994), „Un instante equivocado” (Palmira, 1999), „No tendrá adios” (Cota, 2005), „En el ombligo de la luna”, bilingue, (Dόmono, 2007) y los libros en prosa: „Historia del padecimiento” (Srebaren lav, 1988), „El sombrerote”, bilingue (Palmira, 2003), coleccion de obras, llamada „Dramaturgos mexicanos contemporaneos” (2010. Liternet.bg), „Lilium” (Fakel, 2013). Su libro bilingue „En el ombligo de la luna”, sufrio segunda ediciόn por la editorial de „Lulu”, Buenos Aires 2015.

Los libros, traducidos por Violeta Boncheva y editados son: „Un montόn de espejos rotos” de la escritora colombiana Beatriz Giovanna Ramírez, (editado en España, 2013), „Antología búlgara”, poesía de Alfredo Pérez Alencart, (España, 2013), „Dramaturgos mexicanos contemporáneos” colecciόn, (ediciόn electrόnica de la editorial Liternet.bg), „En off”, poesía de Astrid Figellie Gesan, Chile. Durante el año 2016 deben ser publicados los libros: „Poemas de madrugada” de Pere Besso, España y „Poesía de amor de Pedro Salinas”, traducidos por la misma traductora.

Galardonada de 7 primeros premios de concursos de GLP-music, Sofía, „El amor, sin que no podemos”, Varna, 2004, del concurso nacional „Veselín Hánchev”, 1985. Tiene tercer premio de poesía del concurso de la editorial electrόnica de „Public-Republic” 2008, Premio de la Embajada de España en Bulgaria de su libro bilingue „El sombrerote” 2004, el Premio especial del concurso internacional „Belotsvetni vishni”, 2014, etc...

Una parte de su poesia está traducida en español, catalán, francés, portugués, sueco, etc. Publica en España, Francia, Suisa, Portugues, etc., muchos paises de América Latina – México,

105

Argentina, Ecuador, Colombia, Chile, etc...Galardonada del premio prestijioso „Nikolai Liliev”, 2013,

por sus aportes literarios. Miembro de la Uniόn de los escritores búlgaros, Embajadora de Bulgaria del Movimiento Poetas del Mundo, Chile.

106

В тази стихосбирка Фухеле ни показва, и то блестящо, като една истинска скъпоценност, начина на своето приближаване към читателя с тази непрекъсната идентификация на субекта от женски род – така настръхващо, толкова директно и кинематографично.

„Вътрешен глас“ подчинява историята на всички с едно обезкървяване във всеки стих, неговата смазваща болка, засилваща се и сурова, която ще се връща отново, докато не дойде краят на филма.

Към точността, която я характеризира като писател, Фухеле прибавя към тези текстове и една очароваща непринуденост. Има една жена, която вика от болка, има една говореща без грим, която е невероятна и ни кани да я следваме, четейки я.

Кармен Глория Бариос, поетеса

Астрид Фухеле ВЪТРЕШЕН ГЛАС astrid fugellie en off · 8 глас се...

Documents